И тогава се пренасям в света в който искам да бъда.
Или в спомените.
Понякога спомените съвпадат с това което искам да е сега.
Но сещате се - горчиво е усещането.
Затова измислям нов свят.
И в този нов свят все си се представям дребна фигурка в едно поле.
Не мога да кажа дете ли съм, или съм щастлива и безгрижна като дете.
Но с разперени ръце тичам напред и ме облива слънцето.
Спомням си за дъжда който дойде от полето онова лято в Клисура...
Май доста шантави неща ми се случват понякога, и ако все сама им бях свидетел щях да се сметна за луда...
Мисля си за идеалната представа как искам да протече животът ми.
Как бих искала да запазя къщата каквато си е, да се грижа за розата до бялата варосана стена и да възвърна бръшляна по оградата...
Колко странно е когато някои хора мислят, че съграждат нещо с много усилия, а в моите очи само рушат...
Често усещам мириса на маслени бои там. А никога не съм рисувала. Може би е знак, че трябва.
После си представям идеалната представа за живота си...Големи прозорци са първото, което изниква в главата ми. Не голяма къща, не имение...Прозорец със зелен пейзаж пред него и много слънце...
Затоплящо следобедно...
Представям си и един хубав вкус...Портокал...Мандарина...Много да са сладки.
И музика. Разлята в пространството, носена от въздуха, примесена със звуците на природата.
И се чудя тези фантазии богатство ли са?...
Или нещастие?
При положение, че са светлинни години далеч от реалността ми.
Иска ми се да впрегна ума си и усилията си за постигане на частица...
Една мъъъничка поне.
Без да намирам решение в ничий очи.
Само в себе си.