и оставям човек на когото държа да се изплъзне.
Дали някой някога ще се обърне за да благодари за крилата които му дадох, докато стъпквам собствения полет на мечтите си?
Започвам да се дразня на някои изрази с които си служих често преди, когато бързах да напредна в идиотските си представи за развитие.
А именно "Животът продължава" или "Кой откъдето дошъл..."
Режех с голямата ножица и подреждах пъзела защото всички елементи ми бяха подвластни.
А сега гледам тъпо защото съм парченце в ръката на някой по-умен от мен.
А той не намира място за мен в своя пъзел. Не, не че не го открива местенцето. Просто аз съм от друг свят.
Аз съм случайно попаднало парче от някаква евтина ренесансова репродукция....
И колкото и движения да описва с мен над пъзела, не се вписвам в градът на бъдещето над който се е надвесил...
Понякога човек трябва да преглътне че е с нещо по-малко от друг. И не бива да бърза да се върне при ниските за да облекчи комплекса си.
И ето аз си признавам.
Такава съм.
Неподходяща.
Непретенциозна.
Неориентирана.
Непорастнала.
И с присъщата на такива като мен наглост разтварям ръце за прегръдка...