"И вместо с тъга да си мислим
              за стари обувки прозинали,
              по-важно е пак да научим
              пътя отдето са минали..."

   Ти ли си недостижима фантазия или аз от скоро не вярвам в собствените си сили? Твърде дълго ли бях като вятъра? Неспокойна и неуловима. Поспирах само ако аз реша. Тогава трудно се преборваха за моето внимание. Още по-трудно за моето одобрение. Усещах се всемогъща и наистина мъничко бях таква... Правих мечтите си като захарна пръчка и сладостно берях плодовете на очакванията си. Всички се сбъдваха! До една! Защото за всички го вярвах! 
  Сега се съмнявам. И вече усещам по езика си вкуса на поражението. Нямаше да е страшно ако още бях като вятъра. Но не съм... Сега искам да се скрия на сигурно място. И там да сънувам всичко което се страхувам да поискам. 
  Наистина е страшно когато знаеш какво точно търсиш. Още по страшно е когато го намериш. Както всичко ценно и животоопределящо - не лесно да го имаш. Понякога трябва да се бориш. Бориш се и пак не го постигаш... 
  Понякога изкачваме върха и мислим, че всичко сме постигнали сами. Почти е така. Забравяме, че с нашата воля и с тази на съдбата сме построили стълба. И ако желанията ни не са в унисон с хармонията, стъпала нямаше да има, а ние щяхме да мечтаем за върха от ниското. 
  Стоя сгушена и сънувам нашето изкачване. Така дълго се наслаждавам на всяко стъпало, че забравям за крайната си цел. Просто се радвам на това да вървя до теб. Да те чакам и да те изпращам. Да дариш усмивка, която да събуди моята. Да дадеш топлина, която да направи съня ми безкраен и почти в едно цяло с реалността.
  Понякога си мисля, че тоя човешки порив към подем не винаги е нужен. Подема е промяна.Защо ми е да напредвам, когато съм убедена, че тук искам да остана?Че не искам да се отделям от тази сънена прегръдка в името на успеха. Не ми се разделя с усещането за завършеност... Не може ли моя успех да е тук?Не може ли да съм се уморила?Не може ли?...