Страхувам се,
че няма да оцелея
от сблъсъка с  извода,
как до тук съществото ми
не стори нищо...съществено.
Отдавна не ме е срам да плача,
защото никой не ме вижда...
Търся израстване поне от храненик
в ... хранилка...
От бреме поне във родилка...

Искам да давам покой.
Как ,ако го няма в съня ми?
Имам толкова много прегръдки,
но никой не идва за тях...
Бъдеще виждам изцяло във бурени,
размито, способно само да бъде рисувано.

Колко още от себе си трябва да забравя,
за да се нарека "улегнала"?
Та нали точно тези въздушни химери - мечтите,
ни делят от онова улягане - от което никой не се завръща?...