Някак с лекота залегна в главата ми тази игра на думи от "една нова книжка" за която всички чухме, но  не всички сме чели.

Става дума за друг вид осиротяване.
За това ще ви разкажа по-долу.
Едва ли съм единствената, на която всичките приятели са извън РъБъ.
Защото, сещате се, нашата държавица не е от ония, дето гледаме по филмите: Раждаш се, израстваш и после те взима живота и айдеее. Самостоятелност, семейство, дом, работа, развитие.
Тук не е така. Тук е: раждаш се, живееш, живееш още малко с вашите,после ооооще малко, после оставаш сирак. Защото тука няма живот, който да те вземе. Да те направи завършен донякъде. И е много лесно да останем вечно деца, нуждаещи се от подкрепа цял живот, или да останем сами, без бъдеще. Знаем, че ти не искаш да си в тежест, а в полза. Знаем, че яко си учил и бачкал за да закърпиш някакви зачатъци на криле, но не стига... Защото за да те осинови живота, не стига да си сам, и способен, а трябва и да си сам с повече пари. Т"ва малко като кредитите: трябва да имаш пари, за да ти дадем същите тия пари. А то с повече пари, нямаше да му викаме живот, ами "густо майна" дето има един лаф по моя край...
И така всички пускаме молба да ни осинови живота...
Аз пуснах камерата онзи ден, за да видя приятел, който е в Лондон.
За фон: малка тухлена къща в най-крайната част на преградията, занемарена, стара с крива дограма. Сори ама адски много приличаше на къщите от наще ромски махали. Като телепортирана...
С тази разлика, че беше само съборетина, без да тъне в боклук.
Малкото прозорче на екрана се изпълни с млади лица. Четири момчета и едно момиче живеят там. Момичето тъкмо пристигаше, всички и помагаха да се нанесе, предлагаха и евтина бира и постоянно кръжаха с разни хвалби : "Виж какви парти очила, само за 2 паунда!". Усилено обясняваха, колко скъпо е да се подстрижеш, да не говорим, че някои не знаеха добре английски, за да обяснят на фризьора какво искат. Гледах ги как се суетят и...Много ми заприличаха на осиротели...
Моят приятел има сестра в България, която всеки момент очаква момиченце. Пратил и е пари за да може да си купи всичко необходимо. Пратил е и на родителите си в малкото градче за да си купят дърва. Когато разказва как иска да види сестра си, брадата му трепери, очите му се насълзяват и изкуствена усмивка процежда "абе всичко ще се оправи". Беше образован и имаше чудесно бъдеще като футболист.
Обаче скоро е усетил, че е в тежест. Прекъсна и остана в Пловдив да работи.
Като знам, колко добрина има в този човек и мойте очи се насълзяват...
Ще кажете "тва ще са някакви безделници, мързели, които не са работили добре в България и търсят лесното, а някои даже и език не искат да научат."
Да, ама не. Всички са имали чудесна работа в България. Стаж и добро образование. Две от фирмите в които работеха фалирали, а останалите не можели да им плащат. Друга работа не намират с месеци, "а уж Пловдив е голям град", казват...По същото време и аз търсих работа на приятеля си и знам за какво става въпрос - навсякъде за всичко, независимо от възможностите ти - не повече от 300 лева на месец. Ние работещите за повече точно сега май трябва да се усетим щастливци, а?
Имам и други приятели в чужбина, които се справят по-добре, работят си, живеят си, не са на тази мизерия, но те заминаха мнооого по-отдавна, преди тази измислена криза, която цели да обоснове тази скапана статистика и ниски заплати.

Сетих се за баща ми, с чудесното образование и с всички тапий, заряза "блестящата реализация" след фалита на самолетния завод, за да става кранист...
Сега не влиза в дом, а във фургон. Не излиза не със семейството си, а със непознати, с колеги, с чужденци.Да е там като сирак, да е там като циганин. И местните да търсят при тях отърваване от ненужната техника, за която пункта им е далеч. Да е щастлив, че за 50 години живот за пръв път си купува нов телевизор, а не втора ръка от някой битак. Да къта всяка стотинка в мечта, да направи хубава сватба на дъщеря си. Да се радва на малките неща, защото големи просто не е имал... А аз вече да се чувствам виновна, че съм до никъде...

Ето така човек, може да има държава, родители, семейство, и въпреки всичко, да осиротее и да се вцигани!

И забавно или не толкова, всички от чужбина с които се чух тази седмица ми заръчаха оптимистично: "Пусни едно число и за мен и да ударим тва тото!"...

Останаха си тук да живеят, въпреки че са ходили по Европа и им харесва тамошният живот. Но въпреки това искат в България. Може би несъзнателно съм ги възпитала да я обичат. Колкото и да е отвратна държавата. Не съм ги спирала да заминат, ако искат. Не съм ги и омайвала с приказки колко е хубаво навън - не е нужно. Просто те така решиха.

и аз съм тук!
И аз съм излизала, но въпреки това искам България.
Дано всички успяваме и не ни се налага да избираме!

- винаги са ни спасявали вътрешните ни ресурси и сега ще е така!
"Набожните бабички са крепост на милостта и духа. Те са съхранили нашата култура, език, естество на душата дори в
по-голяма степен от учените мъже и от черковните деятели. Народните будители са малцина, а набожните бабички са осветявали вс...еки български дом. Набожността дава по-висша степен на откровение и праведно поведение, отколкото догматичното православие. Тя е християнство, овладяло отделната душа, не за да плаши, а да се радва и създава не само в празник, но най-вече в делник. Да се труди, дарява и моли не само на светло, но повече в тъмното, в закритото, в невидимото всекидневие. Набожността е свободното религиозно светло съзнание, което не задушава, а възпитава невръстните.

Набожността е омесена с трудния живот, с полето и хляба, с раждане и отглеждане на деца, с възлизащото слънце и с вятъра на вечерта. Набожността не замахва в облаците, а стъпва върху земята, но с боси, леки нозе и очите й гледат както надолу, така и напред. Набожността е кротка, мъдра като бабичките. Тя е милостива, състрадателна, но не в речите, а в делата и в същинските вътрешни помисли. Набожността е видима, но не е траяла цял живот, а е дошла в края на живота. Затова тя не е догмат, а следмладостна кротост. Малките деца, възпитавани от набожните бабички, попиват боязънта от силата и вечното кротко упование в нея, поглъщат строгостта на живеенето и на споделянето в близкия човек. Така и тяхната младост и лудост са смекчени и изправени, споходени от боязън, упование, милосърдие, споделяне.

Набожните бабички са направили повече в историята на нашето отрадно българско огнище, за да се опази то и да остане човешко в своя вид. Без широката земя на набожните бабички нямаше да има род, памет, човешко слънце.

Затова, когато настъпи часът да изчезнат набожните бабички, сигурно е, че падението на родовете, оскверняването на кръвта и навременното погубване на духа ще протече за миг и над земята ще настане глухото, тъжно весел

мило момиче! В чужбина си е чужбина и там си винаги чужд...колкото добре и да те приемат.